Изначално идеята беше да започна бригадния дневник още със самото ми кацане в Съединените щати, но истината е, че през първите ми две седмици тук отделих цялото си време с идеята да се адаптирам по-бързо и оставих много неща, които бях планирал на заден план. Мисля си обаче, че вече настъпи времето, в което да започна да записвам своите преживявания.

Лятото ще бъде дълго, а приключението „Бригада“ е още в самото начало. Ще започна с кратък отчет на първите 2 седмици тук. Кацнах в Чикаго на 1-ви юни, 2025 г., 12:07 централно американско време. На летището в Мюнхен се запознах с момиче, което също отиваше към Щатите, така че не мога да кажа, че съм бил напълно сам.

Факт е, че тръгнах от София съвсем сам. Никога няма да забравя думите на баща ми, преди да чекирам самолетния билет – „Ако си решил, тръгвай. Така или иначе времето е дошло!“ Раздялата със семейството ми беше тежка, но истината е, че не успях да се разплача толкова, колкото те. С родителите ми и със сестра ми винаги сме били в прекрасни взаимоотношения, връзката ни е толкова силна, че не можем да живеем разделени.

Не пропускам да се чуя с тях всеки ден на видеоразговор, било то преди да отида на работа или пък почивам. Надявам се да стават все по-спокойни с всеки изминал ден, но съм напълно наясно, че ще се успокоят напълно, когато кацна в София в края на лятото.

Дотогава обаче има още много време и тепърва ще се сблъсквам с емоциите на студентския живот. С това да се срещаш с безброй нови хора, на които дори не можеш да запомниш имената, с това да ходиш сам в огромните американски магазини и местните да възкликват „Wooow“, когато видят как едно слабичко момче бута количка с продукти, тежащи приблизително колкото него самия, с това да мислиш начини как да задоволяваш никотиновия глад, при все че цигарите тук са изключително скъпи, а аз дори не съм пълнолетен по американските стандарти.. За сега там нещата вървят добре, колегите ми се страхотни (или поне повечето) и ми помагат при нужда. Има и много J1 студенти като мен, с които бързо намираме общ език и споделяме опит.

Разбира се има и стресови моменти на работното място и тогава ме удря носталгията по дома и как искам да съм при близките си. Но аз не съм от хората, които се отказват лесно и въпреки трудностите ще продължавам напред! С още нови истории, с които ще запечатам спомени за цял живот.