Денят започна нормално, въпреки че вечерта си легнах късно. Набързо пих едно кафе и се чух със семейството си на видео връзка.

По график бях на работа от 10:30 до 16 часа. Днес беше адска жега и за капак секторът, който трябваше да обслужвам, включваше масите отвън. Нито един клиент не седна отвън през целия ден. До 13:30 върших т.нар. sidework – подреждане на чаши, зареждане на лед, сгъване на комплекти прибори и т.н. И нито една обслужена маса… Това не е никак добре, защото сервитьорската позиция тук е изцяло зависима от бакшишите, а когато нямаш маси, съответно нямаш и бакшиши. Два часа преди да свърша смяната си помолих един от старши сервитьорите да ми даде да обслужвам две от масите в неговия сектор само и само да не се прибера изцяло валат, той се съгласи на момента и успях да заработя някой долар вътре в ресторанта. Просто беше невъзможно някой да седне отвън в тази жега, разбираемо.

В 16:30 приключих работа и отидох на дълга разходка с колелото си, което впрочем закупих за 80 долара преди 2 седмици, навярно е 7-ма употреба, но ми върши чудесна работа. Отидох до ритейл парка в края на града, където са аутлетите и успях да си купя някои неща на добра цена. От там се запътих към Уолмарт, защото бях обещал, че ще направя вечерята.

Тук идва интересната част – пред мен на касата за самообслужване бяха двама българи, мъж и жена около 50-те години. Мъжът носеше тениска на български футболен отбор и поради тази причина разбрах, че са българи. Попитах на чист български „Извинявайте, може ли да се разминем?“, а те „Оо, да, няма проблем!“. И изглеждаше така, сякаш всичко приключи. Излизам от магазина и си връзвам торбите на колелото. Чувам глас от далече: „Къде живееееееееш?“. Отивам при жената, гледам българката. Отговорих ѝ, че живея в общежитието. Тя ми каза „Ние минаваме оттам, качвай се.“ Аз ѝ отвърнах: „Благодаря Ви, но няма как, аз съм с велосипед.“ Тя ми се усмихна и каза: „Ние пък сме с пикап!“. Натоварихме колелото и торбите в пикапа.

Изключителни хора, народни и с типично нашето си чувство за хумор. Даже в американския пикап звучаха балкански ритми, хахахах. Оказа се, че живеят тук от много години „Даже вече не ги броим“, както казаха самите те. Мъжът е в транспортния бранш, шофьор на камион и собственик на още много. Като чух това очите ми светнаха, запален съм по камионите от дете покрай моя скъп баща, цял живот шофьор, а пък американските камиони, лелееее… Дори ме покани да отида да ме повози някой ден и мисля да се възползвам. Оставиха ме точно пред общежитието и се разделихме по живо, по здраво.

Надявам се съдбата да ни срещне отново някой ден. Прибрах се най-сетне вкъщи. Всъщност вкъщи е доста далеч от тук и ми е странно, когато кажа за тук „вкъщи“, но това си е навик. Сготвих ориза, както бях обещал. Слязох долу в пушалнята, поговорих си с разни хора – едни по близки, други не толкова. Имах силно желание да си изпера дрехите тази вечер, за да се наспя утре сутринта, но уви всички перални заети, а опашката беше до самата пушалня. Отказах се. И се качих „вкъщи“ да поспя. С нова надежда за утрешния ден!